_________________________________________________
Следната статия цели да внесе малко яснота и облекчение в един казус, който поради невежество и редица други погрешни вярвания и убеждения носи много болка на много хора.
Пиша тези редове не заемайки страна, защото не е правилно да се делят хора по някакви изкуствено наложени етикети, па макар и обвързани с конкретни събития от тяхното минало и живот.
Тези две групи хора, за които искам да ви разкажа сега са като вас и мен. Едните са преживели трудни моменти в своята младост и по разнообразни причини са стигнали до решението да оставят за отглеждане родното си дете. Другата група хора са същите тези дечица, днес самите те възрастни и разумни хора, голяма част от тях със свои собствени семейства и на свой ред станали родители.
Може би си мислите, че това се случва доста рядко, че е тема табу и трябва да си остане такава, за която се говори само в тесен кръг и тайно. Реалността обаче е друга. Толкова много хора са засегнати от тази тема, че ако всеки от нас се огледа около себе си и може да види в душата на ближните си, то ще открие поне един човек преживял подобно тежко изпитание, независимо от позицията на биологичен родител оставил детето си или от положението на едно изоставено дете.
Белега, който оставя една такава травма в живота и на двете страни е много голям.
Ако някой се заблуждава, че на майките им е било лесно, не е прав. Това е голяма травма, нещо, което е против нашата женска природа и също както аборта, така и изоставянето на дете оставя рана в душата на тази жена, която е взела в миналото си подобно решение, независимо от причините.
Децата от своя страна преживяват още по-голямата травма от отхвърлянето. Дори едно бебенце да е било осиновено още от болницата дни след своето раждане, то много добре разпознава и усеща липсата на майката, на истинската си майка, която вече девет месеца го е носила в утробата си. Това маркира психиката на детето и един ден, дори вече пораснал, възрастен човек, отражението върху живота му продължава, създавайки проблеми и трудности със самоувереността, самочувствието, вярата в собствените способности, общуването и връзките с другите хора.
И двете групи хора, за които ви разказвам сега имат нужда от помощ и разбиране.
В момента в нашето общество, макар и по-слабо от преди, но все още доминират напълно погрешни модели на поведение. Тесногръдието все още съществува. Общественото мнение е все още поставяно като най-важно и заради това "Какво ще кажат хората?!" твърде много животи биват съсипвани. Вместо да се поправят старите грешки и да се балансира миналото, заради срама от "хората" се допускат нови още по-ужасни постъпки, нови рани се нанасят.
И сред биологичните родители оставили дете и сред осиновените деца има хора с различно ниво на интелект и духовност. Интелекта и духовността обаче не вървят заедно за съжаление. Доста интелигентни хора, горди със своите дипломи и постижения, са всъщност на много ниско духовно ниво (поставяйки материализма на пиедестал) и допускат отново и отново грешки спрямо изоставените от тях деца.
Заради общественото мнение и страха да не се разбере, че самите те са станали участници в такива травматични събития, много биологични родители отказват контакт с изоставените си деца, когато последните след огромно количество нечовешки усилия все пак успеят да намерят информация за своя корен и произход.
Вместо да поправят миналото с едни нови действия, с един разговор, който е толкова нужен на осиновеното дете, което все още в душата си се лута и търси да разбере защо, все пак да има някаква идея и понятие за началото на своя живот, то много от тези биологични родители изведнъж забравят елементарна човечност и състрадание и вкоравярват сърцето си...
Защо?
Един разговор не струва нищо, не коства някакви усилия. Всъщност има нещо важно. Човек трябва да е искрен, да бъде себе си и да има смелостта да е честен първо пред самия себе си, а после пред това дете.
Но това не бива да плаши никого.
За да стигнат до етапа да пожелаят да намерят истинския си произход осиновените деца са преминали през много размисли, осъзнавания, решения и вероятно тежки разговори с осиновителите си. Самите те помъдрели и пораснали преждевременно и по-бързо от връстниците си поради обстоятелствата и трудностите, с които са израснали, са често пъти едни много отговорни и зрели хора, които не осъждат никого, а просто искат да открият повече за това от къде идват, на кого приличат, какви хора са били предците им.
Само който не е имал такава празнота с живота не знае какво означава. Дори малко информация да има човек пак ще се хване за нещо, пак духа му ще намери покой. А неизвестността е най-страшното нещо, липсата на каквато и да е информация отваря голяма рана.
Именно тази рана може да оздрави биологичния родител, когато попълни липсващите части от историята на това дете. Това е най-малкото, което един човек може да направи за друг. Но е от огромно значение и полза това дете, вече пораснал човек, да намери своето място в живота и да успокои душата си.
И това спокойствие не е свързано със самата история, която ще чуе от биологичния си родител. Може би някои от вас смятат, че осиновеното дете ще е ОК ако историята е положителна, ако се открие нещо от рода на несправедливо отнемане от майката или кражба, каквито за жалост често са се случвали преди години, т. е. неща, които до някаква степен показват, че биологичната майка е била принудена и не по нейна воля се е случило отнемането.
Ще се запитате - ами ако историята е "негативна", ако майката умишлено и напълно съзнателно се е отказала от детето си?
Това няма значение.
По-важно е, че празнината ще се запълни, че тази стара рана постепенно ще се затвори, защото само неизвестността я подхранва и държи жива и болезнена. А откритието на истината за онези минали събития, каквато и да е тази истина, ще позволи постепенно миналото да бъде простено и забравено така, че да не пречи по никакъв начин на живота на никоя от засегнатите страни.
Със сигурност всяка жена изправена пред трудна ситуация в живота има своите си причини да стори нещо подобно. Както се казва, никой не знае по-добре, докато не го преживее лично. Съдбата е чудно нещо, тъкмо човек се зарече в нещо, или си позволи лукса да осъди някой на думи, да се почуди дори - ей, как може това и това този човек, и хоп, твърде бързо на него самия живота му показва как може, слагайки го в подобна ситуация, за да види лично, през погледа на онзи човек, на когото преди сам се е чудел на постъпките.
Ако човек си даде сметка, че в този живот никой не идва научен, че в движение се развиваме, с всяко падане и ставане се учим да вървим, то тогава няма да изпита нито злоба, нито омраза към другите, когато са допуснали грешки.
Най-големия проблем в момента за да се реши мирно и тихо казуса между осиновени и биологични родители е срама от общественото мнение. Под "общество" включвам и хората от семейството, пред които мнозинството от биологичните родители никога не са споделили своята тайна от миналото.
Криенето на подобна тайна само подклажда огъня, в който гори душата им заради тази минала постъпка. Тя никога няма да бъде освободена и простена, ако се крие.
Защо трябва да се срамуват, защо трябва да крият?
Дали са единствените, които в своята младост и неопитност са се поддали на слабост?
Какъв пример дават на децата си криейки едно такова голямо изпитание? Вместо да ги научат от личен опит за какви неща да внимават и как в живота лесно се допускат грешки, когато сме неопитни и наивни, те бягат поддържайки фалшив перфектен образ пред близките си.
Много по-добре е миналото да се сподели, да се направят изводи, да се извлече поуката и да се пречисти човек от тази огромна тежест в душата.
Ако някой биологичен родител се страхува дали близките ще му простят за тази грешка, то вие трябва да си простите първо, това е най-важното. Ако вие самите простите и опитате да разберете себе си от гледна точка на младостта и обстоятелствата, които са ви притиснали, то няма от какво да се страхувате или срамувате.
Като човек, който работи с много хора, с най-различни и често тежки съдби, разбрах, че тайните, неизказаните неща, важните въпроси от миналото, които ни терзаят, но избягваме да обсъждаме от страх и срам, те са в основата на едни от най-сериозните заболявания на тялото.
Няма истинско щастие и покой, ако човек не намери сили да разкаже онова, което му тежи.
Съвестта е нещо много интересно, тя регистрира всички наши постъпки, тя помни, ако ще и ние да забравяме защото е по-удобно. И тя един ден става страшен съдник, ако не сме намерили време и смелост да споделим тъмнината в душата си, да я извадим на светло, да простим и да поискаме прошка.
Обръщението ми днес цели да ви даде кураж. Ако сте биологичен родител помислете и послушайте сърцето си. Там навън има едно същество, едно вече пораснало човече, вашето дете. Това, че не сте го отгледали вие лично не прекъсва връзката ви с него. Във ваша сила сега е да направите макар и само едно нещо за това дете, но най-важното в неговия живот - да му дадете самоличност. Разказа за отминалите събития ще запълни празнотата в него, вече няма да е анонимен човек без минало, без начало.
Не се страхувайте от хорското мнение и не позволявайте никой да ви осъжда. Но за да се случи това трябва да проявите достойнство и да отстоявате себе си. Не да се криете и срамувате, а спокойно да разкажете, с увереност, защото всеки греши, всеки има тежки моменти и нито ние трябва да осъждаме другите, нито да позволяваме те да го правят и да прекланяме глава.
А действията и постъпките сега могат да изкупят много, могат да поправят много. Миналото няма да се върне, но настоящето ще се създаде здраво и ще се поставят едни добри основи.
Ще разтоварите себе си от мъката и тежестта на това минало, а на своето дете ще дадете нов шанс за по-пълноценен и спокоен живот.
И не на последно място - осиновените хора, с които се запознах през последните година-две, са невероятни хора, осъзнати, умни, състрадателни и вече са простили отдавна. Те разбират живота, разбират уроците, през които всички минаваме. В тяхно лице може да намерите само повод за гордост, защото въпреки обстоятелствата са станали големи Човеци.
Към осиновените бих се обърнала със следното послание, макар да зная, че те в голяма част са много много мъдри и осъзнати.
Понякога се случва да срещнете предразсъдъците, страха, срама на биологичния родител, който макар да е бил открит и информацията потвърдена, се крие и ви избягва. Не е никак лек за вас този момент. Надявали сте се толкова силно тази среща да ви даде така жадуваните отговори, да намерите онези частички от себе си, които винаги са ви карали да търсите и да се чувствате различни. В такъв момент Бог изпитва търпението ни.
Много кураж ще ви пожелая и вяра. По-осъзнатия и по-мъдрия човек ще съумее да прояви разбиране и търпение, колкото и да е тъжно сърцето му. Обществото казва, че възрастните знаят повече от децата, но често живота показва, че децата са по-големи учители от възрастните. Ако попаднете в тази ситуация ще са ви нужни всички вътрешни сили, вяра и търпение.
От погрешни вярвания, от страхове и срам от хорското мнение някои биологични родители несъзнателно ви нанасят нови рани, бягат, крият се, дори ви обиждат сякаш сте натрапници, престъпници... Егоизма им и нивото им на съзнание в този момент от живота не им позволява да видят нищо друго, освен себе си, освен личните си ограничени интереси и най-вече не им позволява да свалят маската, която са сложили за пред хората - маската на преуспели добре приети в обществото хора.
Не им се сърдете... Бихте ли се разсърдили на дете, което от незнание, от невежество допуска нови и нови грешки? Опитайте се да мислите за тях като за едни деца, те са точно това в духовно отношение, имат още много да учат от живота. Може и да не им стигне един живот за тези уроци.
Но за вас е важно вие каква реакция ще имате, важно е, че сте дали шанс, че сте простили. Прошката освобождава вашето сърце, дава лекота на вашия живот и вие печелите от нея. Те, след като не оценяват възможността, която им представяте, когато сте ги потърсили, нищо повече не може да направите за тях.
Надявам се тази статия да я прочетат много биологични родители и да намерят смелост да освободят живота си от миналото, поставяйки едно ново начало, заявявайки смело истината и давайки шанс да се случи връзката с новооткритото им дете.
Повярвайте заслужава си!
Осиновените хора, с които работих през годините, хората, с които се запознах във фейсбук, издирващи своите корени, са едни много силни и смели, много мъдри личности, които не само е радост да наречеш свои приятели, но още по-голяма гордост биха били за всеки биологичен родител да нарече свои деца - независимо, че не ги е отгледал физически.
Риск за биологичния родител от среща с осиновеното си дете не съществува. Никой не може да ви навреди. Всъщност ние сами си вредим най-много, криейки, срамувайки се, ние се само осъждаме отново и отново за онова минало събитие. Само истината освобождава.
Бъдете честни пред себе си и срещнете осиновеното си дете.
Прости ли човек сам на себе си, разбере ли своите мотиви и постъпки, тогава може да се изправи пред целия свят и да го заяви.
Макар и малко да са за сега, с надеждата да се увеличават, има и биологични родители, които издирват своите деца. И на вас ще пожелая същото най-важно нещо - търпение и толерантност. Понякога е нужно време на осиновеното дете за да асимилира и осъзнае нещо ново, да се надмогне егото и чувството, че с него е постепенно несправедливо. Но с търпение, вяра и любов, и с помощта на времето, сърцето на всеки може да омекне. Особено когато живота дава на всеки от нас своите сурови уроци, в един момент всеки се смирява и започва по-лесно да разбира гледната точка на другия.
Нито биологичните майки, които търсят децата си, нито осиновените деца, издирващи своите биологични родители, желаят нещо друго освен запознаване, разговор, общуване, шанс за опознаване. За всеки от тях е важно да намерят покой в душата обяснявайки си миналото, научавайки какво е станало с изоставеното някога дете.
Достойно е за възхищение всяко едно такова усилие от тяхна страна. Много смелост и смирение изисква, и честно да си признаем колко хора в нашето общество са на това ниво - малцина.
Ще призова читателите да не останат безучастни по темата. От всички нас зависи темата за осиновените деца, за изоставянето на дете в миналото, да престане да е табу и срам, който се крие дълбоко в семейството. Ако всеки от нас е искрен и отворен, ако честно споделяме и своите грешки и слабости, и поуките, които сме научили от тях, то така ще окуражим и близките около нас хора, средата, в която живеем и общуваме, на свой ред да се осмелят да са честни, да споделят и да заживеят по смело.
Много съдби могат да бъдат променени за добро.
Павлина Николова
Терапевт регресия, психология на душата,
съвместно със "Сдружение на осиновените Къде си ?"
