Защо осиновените хора търсят своите корените ?
_______________________________________
Първичната травма от загубата на майката се запечатва на най-дълбоко ниво у осиновените. И ако докато не знаеш, че си осиновен, има някакво смътно чувство, което не можеш да определиш защо някак си все те човърка, то когато животът те подкоси с голата и неподправена истина, настава времето на бурята от неудържими емоции. С времето и тя отминава (или поне поутихва донякъде). Но колкото и да се опитваш да рационализараш, да благодариш на съдбата, че все пак не си останал в дома, че имаш най-страхотните родители на света, болката си остава. И всеки ден, когато за кой ли пореден път всичките въпроси, които те вълнуват, все така остават без отговор, чувството за безтегловност, за прекършени корени, се засилва все повече и повече.
Стигаме и до въпроса за целостта. Много тежък въпрос!!!! Постигането на тази цялост, когато не знаеш кой си, кои са твоите корени, е мисия невъзможна! Но затова пък режещият като нож факт, че не друг, а дори родната ти майка не те е искала, все така не ти дава мира. Търсила ли ме е през всичките тези години? Някога било ли и е мъчно за мен? ..... Въпроси, въпроси, съмнения, болка, гняв, съжаление, надежда ...... Та странно ли е, че търсим корените си, търсим начин да простим на човека, който ни е изоставил. Търсим начин някак си и ние да бъдем като всички останали и да познаваме корените си. Да, корените си, ние не търсим майка, ние си имаме такава. Но това не пречи да се надяваме, че все пак на тази жена нещо й е трепвало при мисълта за нас, боляло я е, търсила ни е. Защото и ние не спираме да търсим някаква нормалност в цялата тази ситуация.
Няма коментари:
Публикуване на коментар